Боряна Ангелова-Игова

културология

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | философия

 

Из „Изобретяването на човека-машина. Тялото на спортиста“

 

Боряна Ангелова-Игова

 

Корица на книгата

 

Тоталитарните общества преформатират потребността от символен капитал, който да легитимира властта. Редом с всичко останало, по това време на световната сцена се появява един нов вид герои - спортистите. Техните физически постижения са отвъд обичайните човешки способности: те се характеризират с бързината, силата и издръжливостта на... машини. А рекордите им се ценен символен капитал за режимите, заради който техните тела-машини биват оптимизирани и използвани по извън-реден начин.
Тази книга е опит за една археология на знанието, опитваща се да следва процедурите на Мишел Фуко, като се помести в създадената от него традиция на изучаване на различните дискурси - текстове, административни документи, доноси, научни изследвания и заключения, журналистически статии и произведения на изкуствата. Книгата проследява как те създават едно знание, което прави възможно изобретяването и налагането на човека-машина в конкретния му аспект на тяло на спортист А акцентът е върху неговото инструментализиране с пропагандна цел.
Книгата е интересно четиво за културолози, философи, социолози, историци, разбира се, за спортисти, но и за широката аудитория от неспециализирани читатели.

 

 

 

УВОД

 

 

         Както една от основните теми във философията на Новото време е човекът-машина, така във философията на спорта е агоналната природа на човека и отношението му към собственото тяло и към тялото на другите. Но човекът-машина, и по-специално спортистът-машина, парадоксално, е тематична област, недотам развита във философията на спорта. На този етап темата за връзката между човека-машина в съвременните демократични общества и спортиста-машина в тоталитарните общества е недоразвита, особено в български контекст.
         Човекът-машина е много стар и много експлоатиран термин във философията. Разбирането за човека-машина е свързано с мисленето му чрез тялото, като организъм, като функциониране и способност за производство. Личността, уникалността на човека и неговата свободна воля не са присъщи на машините, затова тези характеристики, правещи човека уникално същество, не са част от разбирането за човека-машина. Според философите на Новото време той следва да се разбира като тяло-машина. Човекът като биологична машинария за пръв път се възприема и описва през XVII в. от Рене Декарт, а през XVIII в. Офре дьо Ламетри му посвещава цял трактат. Човекът-машина е анализиран от философите рационалисти, материалисти, от феноменолозите, от философите антрополози. Темата за човешкото тяло е била основна през различните периоди на философско осмисляне на света.
         В парадигмата на философията на спорта, и особено на български, липсва подобен анализ, който да свързва философското разбиране за човека-машина с разбирането за спортиста/спортистката, особено що се отнася до осмислянето на периода на тоталитарните режими в Европа. Допускам, че сред причините за това е фактът, че и философията на спорта като изследователско поле, и самото понятие за професионален спортист-машина, въплъщаващ в себе си разбирането за човека-машина, са съвременници на тоталитаризма. Едва през ХХ в. можем да говорим за философия на спорта и за тялото-машина на спортиста. Човекът-машина като спортист се появява през ХХ в. когато, можем да кажем, се появява и професионалният спорт. Тогава изгрява един нов вид герой, въплъщаващ в себе си „божественото и земното“ – съвременният Херкулес, гениалният спортист, който прави физически немислими неща, надскача човешките телесни способности и е толкова прецизен и точен в движенията си, че е наричан от всички „машина“.
         Малко по-късно, в средата на ХХ в., се появява и философията на спорта като рефлексия над новите реалности, вече като самостоятелно научно направление.
         Разбира се, дебатът за тялото и душата е актуален от самата зора на философията, а идеята за тялото и неговото трениране и развитие се появява още в Античността. Впоследствие обаче следват дългите векове на Средновековието, през които тялото е „табу“ за средновековните философи, работещи под „шапката“ на теологията, а спортът се възприема като военна подготовка в мирно време.
         През 1939 г. излиза книгата на Йохан Хьойзинха Homo Ludens, за която можем да твърдим, че поставя началото на изследователския интерес към спорта и играта в обществото. Според Хьойзинха човечеството винаги е играло. Той разглежда играта като „значеща форма“, като социална функция, а за разнообразните форми на игра смята, че те характеризират определени житейски ситуации. Хьойзинха противопоставя играта и спорта, като е убеден, че спортът е станал прекалено сериозен и комерсиален и в този смисъл се е отделил от ритуала и празника, съпътстващи игровите форми (Хьойзинха, 2000). Анализът му е силно повлиян от Шилеровите Писма за естетическото възпитание на човека, и макар книгата му да се радва на изключителна популярност и да обръща философския интерес към проблемите на играта, спорта и тренираното тяло, не можем да твърдим, че по времето на написването й вече е налице цялостно направление във философията, посветено на тези теми. Причината за това най-вероятно е в състоянието на самия спорт: той все още не е обществено значимо явление.
         Спортът става масов, в смисъл на достъпен за всички, към средата на XX в. Това се случва до голяма степен благодарение на движенията в защита на правата на човека и на техните завоевания. Едва през XX в. в Европа и САЩ жените получават право да гласуват, чернокожите стават равни на белите по закон, а работниците извоюват нормиран работен ден. След като се нормира работният ден, за пръв път в човешката история голямата част от хора разполагат със свободно време. До онзи момент спортът е бил елитарно занимание, практикувано главно от бели мъже, принадлежащи към аристокрацията или едрата буржоазия. Сега обаче на работниците вече не се налага да работят по 12 часа тежък физически труд и заниманията с групови спортове като футбол, ръгби, баскетбол, както и с лека атлетика, стават достъпни занимания за мнозинството хора.
         Друга предпоставка за развитието на т. нар. „спорт за всички“ е и възраждането в края на XIX в. на олимпийските игри и философията на олимпизма на барон Пиер дьо Кубертен. За по-малко от десет години организирането на олимпийски игри придобива огромна популярност в целия свят. Първоначалната идея на Кубертен е игрите да промотират масовия спорт и физическото възпитание, а спортът да стане задължителна част от образователната система на различните държави. Кубертен постига тази си цел, успява да използва популярността на олимпийските игри и да повлияе на все по-бързо развиващите се национални държави да инвестират в масовия спорт. Според философията на Кубертен спортът не трябва да е политически обвързан, не следва да носи финансови облаги и трябва да е достъпен за всички. Според него народите, събирайки се на спортната площадка, се опознават и по този начин предразсъдъците помежду им се заличават. Войните оттук нататък следва да се водят на стадиона и на тепиха, а не на бойното поле.
         Спортът, според визията на Кубертен, има изключително благотворно влияние върху младежта. Той дава за пример популярните по онова време английски ръгби училища на Томас Арнолд и тяхното благотворно влияние върху проблемни деца. Благодарение на философията на Кубертен спортът става съществена част от живота на хората и обществената му значимост непрекъснато се увеличава. Логично, най-накрая спортът става обект и на философски изследвания.
         През 1969 г. Пол Уейс издава книгата си Спортът: философско изследване (Weiss, 1971) и създава дисциплината Философия на спорта в Йейлския университет. Според Уейс философите не са се занимавали с рефлексия над спорта до този момент заради снобизъм и заради пренебрежението си към всяка дейност, която поставя в основата си физическите усилия, но е крайно време философията да забележи и анализира този обществен феномен.
         Интересът към философията на спорта се развива бързо и в световен мащаб се появяват значителен брой книги, статии, монографии и дисертации на тази тема. Световните конгреси по философия обикновено започват да включват и специална секция с доклади, посветени на спорта.
         През 1972 г. е учредена Международната асоциация на философите на спорта. Всяка година те провеждат конгреси, а броят на участниците и членовете им постоянно се увеличава.

 

         С това изследване, посветено на човека-машина в аспекта му на спортиста-машина, ще се опитаме да въведем една нова тема в българската философия на спорта, която, както споменахме по-горе, е пренебрегвана до този момент.

 

         ***

 

         Настоящата разработка се опира на един дълъг исторически период, в който философското осмисляне на човека-машина се е развивало в различни философски направления и дискурси: като се започне от рационализма на Декарт и се мине през френския материализъм на XVIII в., просвещенската философия на Новото време, дарвинизма и се стигне до критиката на тези философии през ХХ в. – именно заради превърнатото в машина човешко тяло. Критиката, правена от представителите на първото поколение на Франкфуртската школа (Теодор Адорно, Макс Хоркхаймер, Валтер Бенямин и Херберт Маркузе), от Хана Арент, от Мишел Фуко и постмодерниста Жан Бодрияр, като цяло теоретизира именно инструментализирането на човека и превръщането му в машина за производство.
         В тази перспектива спортистът-машина е уникален и заради това, което е, и заради това, което произвежда. Той не притежава „естествено тяло“, тялото му се изобретява. Тялото-машина на спортиста е уникално за ХХ в. Тогава организираният спорт става факт, възраждат се олимпийските игри и на пръв поглед непроизводителното тяло-машина на спортиста започва да произвежда символен капитал, който постепенно и по-късно, в годините на съревнование между Източния и Западния блок, на световни войни, във времената на възход на нациите и национализма, в епохата на новопоявилите се тоталитаризми започва да създава изключително ценен „продукт“. То самото става ценно и бива особено ценено от пропагандните политически апарати.
         Акцентът на настоящата работа е върху инструментализирането на спортистите от страна на тоталитарните режими в Европа с пропагандна цел. Това инструментализиране се постига чрез обезличаване и отнемане на определени техни човешки права. Спортистите биват свеждани до машини за производство на медали и рекорди – символен капитал за държавата. „Символният капитал“, какъвто натрупват спортистите за тоталитарните режими, е основен теоретичен инструмент в настоящата работа. Необходимостта от изобретяването на спортиста като машина е с оглед на натрупването именно на този капитал. За да е символно ефикасно това отношение, е необходимо възприемането на човешкото същество като машина да е наложено в обществения живот. Исторически това се случва много по-рано и през ХХ в. то вече е символна реалия. И наистина, човекът-машина е факт много преди появата на тоталитарните режими: той е необходим заради икономически изисквания, заради онзи „дух на капитализма“, който Вебер описва; той е резултат от разгръщането на модерните дисциплинарни практики, набелязани от Ницше, описани най-вече от Фуко, но също от Елиас и редица други изследователи.
         В работата е направено разграничение между модерните дисциплинарни практики, създаващи човека-машина, и тези на тоталитаризма, чийто продукт е спортистът-машина1.
         Спортистите-машини, създадени за нуждите на тоталитарното общество, имат своите специфики. Те са превърнати в рамка, украсяваща образа на „вожда“. Произведени са, за да бъдат символен капитал, който на свой ред утвърждава и легитимира властта. Това се случва и чрез специфичното съчленяване на визуалните изкуства в тоталитарните общества с една телесна маса, която има не само функцията на символ в спорта, но и базисна роля в самата конструкция на тези режими. Уникалният механизъм на производство на самата машина-спортист е основна тема в работата.
         По отношение на тоталитаризма в книгата се приема определението на Хана Арент (Арент, 1993), че тоталитаризмът е форма на управление, различаваща се от всички известни досега форми. Тоталитарната власт е коренно нова и безпрецедентна, тя няма утилитарни мотиви като защита на националния интерес и благосъстояние, а представлява вяра в един фиктивен идеологически свят, поддържан с постоянно натрупване на символен капитал. Тоталитарното управление не зачита материалните интереси, наблюдава се икономическа прахосническа некомпетентност и страховита организираност на тоталитарната организация и полиция. Арент не разграничава националсоциализма и сталинисткия комунизъм и ги разглежда като общ модел, в традициите на Веберовия идеален тип, игнорирайки изцяло както конкретните исторически обстоятелства, така и разликата в идеологическата реторика на двата режима (Знеполски, 2006). В настоящата работа също не се търсят разлики между различните тоталитаризми в Европа, а се набляга на механизма, на уникалната дисциплинарна практика, прилагана за производството на спортистите-машини при тях.

 

         ***

 

         Самото заглавие на книгата – Изобретяването на човека-машина. Тялото на спортиста, се опитва вече да загатне, че работата ще се помести във Фукоянската традиция на изучаване на различните дискурси. Археологията на знанието, която въвежда като метод Мишел Фуко, е изключително подходяща в този случай, в който изучаваме един феномен, който, както ще видим по-нататък, започва да придобива институционален характер. По какъв начин се изобретява човекът-машина? Какви са първите научни разработки, които го изучават? Какви са предложените насоки за оптимизацията му? Как те се описват, а впоследствие придобиват нормативен характер? Това са някои от търсените отговори.
         Анализът е съсредоточен върху „изказа“ [ènoncè], който според Фуко е основна единица на дискурса. В подбора на дискурси относно човека-машина сме се спрели именно на тези, които пораждат смисъл, т.е. тези, които са приложени на практика, създали са цяло направление, тренировъчна практика, направления в утвърдени науки като медицината, физиката и химията. Тези т. нар. изкази конституират мрежа от правила, установяващи кое е смислено и кои са предпоставките за правене на заключения. Не трябва все пак да се забравя, че „изказите“, т.е. начините, по които се описва разглежданият от нас феномен, са също така „събития“: те възникват в определено време и имат своето историческо значение. Сборът от тези „изкази“ позволява да се направи подходящо възстановяване на процеса на изобретяването на спортиста-машина и съответно да се види ефектът, който предизвиква и подобрената му трудоспособност. Това се случва чрез първоначално проследяване на историята на понятието, като имаме предвид, че

             историята на едно понятие не е история на прогресивното му усъвършенстване, на неговата непрекъснато нарастваща рационалност и абстрактност, а е история на неговите различни полета на конструиране и валидност, на последователните правила за употребата му, на многобройните теоретични срещи, където е проведено и завършено неговото изработване. (Фуко, 1996: 156)

 

         За настоящата работа изследването на преплитането на дискурсите и намирането на връзки между тях е от съществено значение. Различните дискурси – текстове, административни документи, доноси, научни изследвания и заключения, журналистически статии и произведения на изкуствата, създават едно знание, което прави възможно изобретяването и налагането на човека-машина. И тук е важно да се направи следното уточнение относно ръководещия ни метод:

             Археологията на знанието разглежда дискурса в качеството му на паметник. Не е интерпретативна дисциплина: тя не търси някакъв добре скрит „друг дискурс“. Отказва се да бъде алегорична. Археологията търси спецификата на дискурсите. Археологията не е деонтология, а диференциален анализ на дискурсивните методи. (...) Тя не е нищо повече и нищо друго освен едно пренаписване: това ще рече едно подчинено на правила преобразуване на вече написаното, оставайки в сферата на външното. Това не е връщане към самата тайна на първоначалното, а системно описание на един дискурс-обект. (Фуко, 1996:156-159)

 

         Археологическият анализ индивидуализира и описва дискурсивни образувания. Това ще рече, че трябва да ги сравнява, да ги противопоставя едни на други като едновременно представящи се, да ги различава от онези, които не притежават същата хронология, да ги съотнася, от гледна точка на тяхното възможно своеобразие, с недискурсивните практики и да им служи за обща среда.
         Настоящото археологическо изследване, в духа на предложеното от Фуко, винаги е в множествено число – осъществява се в множество регистри: документални, законови, журналистически, научни и т.н. Изхожда от хронологичните граници, за да опише едновременно с тях и в съответствие с тях едно институционално поле, един ансамбъл от събития, практики, политически решения, една верига от икономически процеси, където са налице демографски данни, потребности от работна ръка, видове труд и характеристика на труда, като може би най-важно от изброените е появилата се нужда от символен капитал. Сравнението тук винаги е ограничено само в конкретната област: човека-машина. Далеч от желанието да разкрива всеобщи форми, археологията, която сме се опитали да извършим, се стреми да обрисува отделни конфигурации. Подобно на извода, направен в Надзор и наказание, че „съвременната ни свобода е резултат не на идеалите на Просвещението, а на родилите се от тях дисциплинарни практики на модерното общество“ (Фуко, 1996), и ние смятаме, че тялото-машина на атлета, в тоталитарното общество, е резултат от желанието не за здраво и силно тяло, а за дисциплинирано тяло, за правилния ролеви модел, за нов продукт – нов вид човек-машина, имащ значение само ако произвежда символен капитал.
         Така че в работата е проследено изобретяването на човека-машина и как тази машина се превръща в символна реалия. Поради тази причина изобретяването на спортиста-машина в тоталитарните общества става толкова важно, защото носи символен капитал. Интересът се свежда до това, как се случва инструментализирането на човека от човека. За да се случи това, необходимо е цялата перцепция за човека и тялото да се сведе до механика, да се деперсонализира и ограничи до функцията му, до труда, който той извършва, и до ползата от него. Това превръщане, това изобретяване на човека-машина в настоящата работа се изследва на нивото на негово случване чрез дискурса, чрез разказите за него, чрез текста, визуалните изкуства, идеологията, науката и философията.

 

 

 

 

---

 

 

 

Книгата е издадена от ИК „Критика и хуманизъм“!

 

 

 

1 Изказвам благодарност на научния редактор на книгата Нина Николова, на която принадлежи тази идея. Нейна е и идеята за сравнение между тоталитарни и демократични режими и начина, по който третират тялото на спортиста. [горе]

Електронна публикация на 28. май 2018 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]