Евтим Лефтеров, Боряна Ангелова-Игова

есеистика

Литературен клуб | страницата на авторката | Рубрика „Шпагат“

 

Красиво насилие

 

Евтим Лефтеров, Боряна Ангелова-Игова

 

 

 

 

         В тази статия целим да разчупим клишетата, които витаят около разбирането за насилието. На пръв поглед изглежда, че всичко за насилието е обговорено, отсъдено, написано и разбрано, но това съвсем не е така. Без да сме мазохисти, садисти, диктатори и пр., ние твърдим, че насилието може да е красиво, има естетически и най-вече етически качества. Разглеждането му по този начин отново го поставя под въпрос и изисква допълнителна рефлексия. Ето как...

 

 

Понятието „насилие“

 

         Насилието е критикувано и обговаряно от различни научни направления, философията на правото, педагогиката, психологията, политическите, военните и т.н. науки. Самото значение на понятието насилие е доста разтегливо и можем да кажем, че е поредния термин куфар. Дори философското значение на термина варира, като под насилие може да разбираме: 1 - използване на сила за причиняване на физическа повреда, смърт или разрушение (физическо насилие); 2 - причиняване на тежки умствени или емоционални вреди посредством унижаване, лишаване или промиване на мозъка, със или без използване на сила (психологическо насилие); 3 - в по-общ смисъл, профанизиране, оскверняване или демонстриране на неуважение към нещо (т.е. „извършване на насилие“ спрямо нещо) ценно, свещено или любимо; 4 - природно бедствие като торнадо, урагани и земетресения1. Понякога понятието „насилие“ се използва, за да се характеризират действията от морална гледна точка. В този смисъл то има нормативна сила и е неправилно.
         От друга страна, единствено нанасянето на вреда или смърт би могло да се разглежда още на пръв поглед неправилно (т.е. лошо спрямо останалите неща), но, както ще разберем от статията по нататък, и това не винаги е неправилно – от правна гледна точка.
         Ние смятаме, че насилието няма нормативен характер, и установяването на неговата prima facie неправомерност е повърхностно и често пъти погрешно, защото по този начин се оставя отворена възможността за морална оправданост на неговата извънредна употреба, а в други случаи, на които ще се спрем по нататък, то става претекст да се цензурира и потиска творческия ентусиазъм.
         В тази статия ще разгледаме насилието от един по-различен ъгъл, който досега е бил пренебрегван, табуиран, именно заради щекотливия характер на думата и двойните стандарти, които я разглеждат. Ние твърдим, че насилието може да е и изразно средство в изкуството и спорта, да подчертава качествата на твореца или спортиста и има естетическо значение. Но! Това насилие е рамкирано и подчинено на правила. Оказва се, че правилата в спорта легитимират насилието и го превръщат в „красиво“.

 

 

Монополът върху насилието

 

         Макс Вебер в „Политиката като призвание“2 настоява, че държавата има монопол върху насилието, в противен случай нямаме държава. Полицията и армията имат право да прилагат насилие, когато са застрашени законите и правилата в държавата или на суверенна. Насилието може да е държавно и частно (частните охранители и пр.). Но то е легитимирано и припознато от държавата. Ако държавата се откаже от този си монопол - вече нямаме държава. Въпреки тази задължителна легитимация на държавата, в човешката историята има хиляди примери на злоупотреби с насилие от нейна страна, а и законите и правилата рядко могат да гарантират правата на гражданите и да направят насилието оправдано. Установени са практики на физическо или психологическо насилие - например войната, смъртното наказание и т.н. - конституират институционалното насилие. Същото се отнася и до незаконните или допълнителните към закона практики като самоволното гражданско прилагане на закона, изтезанията и държавния тероризъм (напр. ескадроните на смъртта). Според анархистите съдът, затворите и особено полицията – превръщат държавата в система на насилието. Расизмът и сексизмът също могат да се разглеждат като форма на институционално насилие поради свързаното с тях психологическо и физическо насилие3. Валтер Бенямин в статията си „Критика на насилието“4, обръща внимание именно на противоречията, които обграждат монопола на държавата върху насилието. Трудно може да се оправдае войната или малтретирането на протестиращите и стачкуващи работници, но ето че в някои случаи войната е оправдана, а насилствените действия срещу стачниците се оправдава уж от целта - запазването на обществения ред. Полицията извършва насилствени действия заради цели по право (има право за разпореждане), но със същевременното пълномощие сама да полага същото в широки граници, тоест право за разпореждане. Като средство, всяко насилие е или правополагащо или правозапазващо. Ако не претендира за никой от тези два предиката, то с това то самото се отказва от всякаква валидност5. Според Бенямин конфликтите биха могли да се решават и по не насилствен начин, макар че и обикновена покана за диалог би могла да е вид насилие, езикът, жестът..., да не говорим за задържането под стража, в затвора, различните наказания, а в някои страни наличието на смъртна присъда, всички тези действия, макар и в основата си насилствени, не се оспорват, а напротив се възприемат като символи на държавността и законността и колкото и странно този вид насилие се смята за хуманен.
         Отнесено към спорта, насилието се състои в нарушаване на правилата от онези, които участват във въпросния вид спорт, или в нарушение на обществения ред от страна на зрителите. Така формулирано насилието не трябва да се бърка нито с борбения дух, нито с агресията, която би могла да бъде едно добро качество, когато се употребява без бруталност в съответствие с правилата6.
         При спортните игри и изкуствата също може да видим противоречие по отношение на насилието. Спортът и изкуствата могат да оспорят монопола на държавата върху насилието, в смисъл че имат правото да си „служат“ с него. Насилието е съставна част при някои от спортните игри като боксът, борбата, бойните изкуства и др. Подобно на противоречията, описани по горе, характерни за държавата, и при спортните игри наблюдаваме сходен проблем. Безспорно ударът с юмрук, ритникът и пр. са вид физическо насилие, но когато те са според правилата на спортната игра те са нейна съставна част, изразно средство. Макар че често при подобни състезания може да се стигне до смърт или до нанасянето на средна или тежка телесна повреда, тези действия се осъждат от спортните правила, не от правилата, действащи в държавата. Боят на ринга е напълно легитимен стига да е по регламент, той е този, който „прави“ играта и предизвиква интерес. В случая законите на държавата са невалидни, валидни са правилата на отделната игра. Държавата „позволява“ насилието в спорта като го регламентира в закон за спорта. В този смисъл спортът има свой собствен монопол върху насилието. В рамките на спортната игра зрителят и играчът се отскубват от ежедневието, пренасят се в света на спорта, както емоционално, така и физически. Самите спортисти са там по свое желание и с ясна представа за играта и нейните правила и все пак има разлика дали те доброволно участват в уличен бой или се бият в легален боксов мач. И в двата случая може да е налице попълнена и подписана декларация, в която спортистът да заявява готовност за игра, удостоверение, че е подготвен и трениран за бой, че е наясно с последиците и рисковете от боя и т.н., но в единия случай държавата има право да се намеси и да обяви боя за насилие, улицата е държавна територия, докато на ринга съществуват единствено правилата на играта. Правилата в бокса например не са се променили много от 1865 г., когато лорд Куинсбъри ги легитимира в Англия и от тогава насам, всяка федерация ги припознава и прилага в различни държави по целия свят. От тогава мачовете се водят на ринга, с ръкавици, има 3 минутен рунд, брои се до 10 при нокаут и т.н. В този смисъл монопол върху насилието има отделната спортна федерация и държавата няма право да се меси в наложените от федерацията правила. В случая монополът върху насилието се оспорва от различните федерации. В този смисъл, спортът създава свой собствен виртуален свят, където насилието се санкционира само ако е извън нормите на дадената игра, именно към този виртуален свят се насочва изкуството в 20-ти век.
         Както при спортната игра, изкуството често пъти изобразява сцени на насилие, като търси в него именно въздействието върху реципиента, това въздействие обаче, също би могло да се смята за вид психологическо насилие. За разлика от спортните игри в различните изкуства няма правила. Творецът е свободен да изобразява, да понася, физически или психически насилието, да го препредава без то да е вкарано в някакви правила. Това щеше да е повече от логично ако се случваше единствено във въображаемия свят на твореца, в неговото произведение, но е налице и преминаване на границата между реалност и фантазия. Примери за преминаването на тази граница са Виенският акционизъм, хепанингите, пърформансите и пр. Изкуството се обявява против правилата, нормите, нормалността, именно преекспонирайки насилието. В провокацията творците търсят свободата, истината и красотата. Ето че отново монополът на Държавата върху насилието е оспорен този път от изкуството. Разбира се, често пъти творците са преследвани, осъждани, репресирани, налага им се цензура... случаите с Виенските акционисти е показателен. Тяхното изкуство се случва на улицата, „на живо“, женското тяло е съблечено, потопено в червена боя, и отпечатано на хартия. Творците се бичуват на улицата, бият се... продължават традицията наложена от театъра на насилието - театърът на Арто. Тук обаче държавата не си дава така лесно монопола или поне не толкова бързо. Държавата според Хосе-Ортега и Гасет възниква в Античността от спортната игра, горе - долу и от тогава спортната игра се бори за този си монопол върху насилието.
         При изкуството положението е по-различно. Виенските акционисти например са арестувани, съдени, хвърлени в затвора и се налага останалите да бягат от Австрия и да търсят убежище в други държави. “Истинските” свръхрадикални виенски акционисти са Херман Нитч, Гюнтер Брус, Ото Мюл, Рудолф Шварцкоглер, Курт Крен и Алфонс Шилинг. Херман Нитч минава за един от основните инициатори на движението. Неговите ритуално-оргиастични пърформанси с голи тела и животинска кръв му докарват не по-малко от три ефективни присъди. Дейността на Ото Мюл е още по-екстремна. В своите “празници на психо-физическия натурализъм” той издевателства над човешкото тяло и го превръща в отблъскващ антипод на самата идея за условна красота. Експериментите му в секс комуна го пращат зад решетките за 7 години. Гюнтер Брус използва радикално собственото тяло като уред на акционизма - като основа на “автоживопис” или като обект за мазохистичния си “стрес тест”7. Той заедно с част от останалите виенски акционисти през бунтовната 1968-а участва в акцията “Изкуство и революция” във Виенския университет, вследствие на което е осъден на 6 месеца затвор за “оскверняване на държавните символи”. Съвременното изкуство налага ново разбиране за красотата. Насилието може да е „красиво“.
         Спортните игри по свой начин се вписват в тази нова естетика – насилието е красиво - то е бунт, протест. Не са малко обаче случаите, когато дадена спортна игра е забранена или има вмешателство в правилата от страна на държавата.
         Например в аматьорския бокс, за да се угоди на нечия странна политика, доскоро се е точкувал само точния силен удар, като постепенно съдиите започнали да пренебрегват ударите с предностояща ръка, които правят играта на боксьора и стимулира по-силовите играчи. Достатъчно били да се нанесат 2-3 точни удара, след това да се стои в защита и така се побеждавало с футболен резултат 3 на 1. Движенията на тялото и краката, на работата с предна ръка, не се отчитало и това довело до промени в стила на игра и съответно отлив на публиката, играта се случвала пред празни зали, с минимален брой зрители, а в същото това време залите в които се играел професионален бокс, се пръскали по шевовете, а мачовете се излъчвали по телевизиите и се гледали от милиони. След възстановяването на старите правила публиката започнала да се завръща. Отново се ценели техничният и атрактивен стил на игра.
         Този пример е показателен, за това как вмешателствата от страна на Държавата в играта води до нейното маргинализиране. Техниката и красотата на играта, дори на насилието са от голямо значение. Всяко подтиснато насилие в играта ограничава свободата на изразяване, насилието в този смисъл е красиво, то е провокация, бунт срещу статуквото, има естетическа стойност, позволява се съпреживяването.

 

 

Красиво насилие

 

         След ужасите на 20-ти век, двете световни войни, концлагерите, тоталитаризмът и пр. се налага едно преосмисляне на разбирането ни за „красиво“. Теодор Адорно пита възможна ли е художествената творба след Аушвиц? Отговорът е именно в преекспонирането на насилието в „скъсването на изкуството със здравия разум“, в показването на варварската същност на човека. Съвременното изкуството според Маркузе трябва да е изкуството на „голямото не”, да отрича всичко до този момент и да се разграничи от всичко досегашно. То не трябва да е просто украшение на една потискаща реалност в тоталитарната епоха, а да е в опозиция, тотално отчуждение. Това твърдение на Маркузе е повлияно от теорията на Б. Брехт за „ефекта на отчуждението“, според която светът трябва да бъде показан като подложен на промяна, като негативно състояние, което трябва да бъде отречено и променено. Театърът, например, трябва да разруши идентификацията на зрителя със събитията на сцената, зрителят трябва да се постави в позиция на познаващ субект, а не на съучастник в действието. В тази връзка театърът на Арто е показателен. Той си позволява истински бой на сцената, имитират се много от спортните игри като бокс и бойни изкуства, като се скъсва връзката с предварителния сценарий, артистите наистина се нараняват, съвкупяват, изживяват сцените на насилие на сцената. Сценарият като вид „регламент“ е премахнат, търси се връзката с живота в града, на улицата, в дома - истината. Нещо което се случва и в спортната игра, където всичко е наистина.
         В средата на 20-ти век се налага едно ново естетическо разбиране за красотата, тя се преживява като шок, характерен за нея е контрастът, който разкъсва веригата на всекидневния опит и открива една друга реалност. Тази реалност е толкова радикално различна от действителността на зомбирания гражданин, че всички средства, които я изразяват са чужди на всекидневния език на агента на „технологичния разсъдък“8. Нейният образ е сюр-реален. Това изисква „нова сетивност“, нов език. Сцените на насилие са особено характерни, ние рядко ги виждаме в подредения си бюргерски живот, затова, срещайки се с тях, осъзнаваме преходността и фалша. Подобен е и случаят с филмите на Пазолини, те преекспонират насилието и сексуалността, за да напомнят ужасите на фашизма; съвременната арт група „Ултрафутуро“ - Боряна Роса и Олег Мавромати се съшиват на сцената, жигосват телата си, одират кожите си. Това предизвиква отвращение, шок, ужас, но истината е че това са фактите от живота. По този начин страдат много човешки същества в Третия свят, в съседното ромско гето, но хората предпочитат да не си дават сметка за това, да не се замислят. Одраните животни които носим, отровната храната която ядем или крадем от Африка и изхвърляме на боклука...все неща от живота за които предпочитаме да не се замисляме, но съвременните артисти - тези „хаховци“, не ни го позволяват, дръзват да ни провокират, да прекъсват съня и душевния ни мир.
         Това винаги са правили спортните игри, боксът, борбата, каратето и пр. са зрелища, които биха могли да се възприемат на няколко нива. За едни това е варварщина, обикновено „тупа-лупа“ гарнирано с кръв и избити зъби, за други е магия, представление, сблъсък на титани, на характери, техники на бой, постановка на тялото. Самият удар е красив, доброто изпълнение носи „точки“. Красивият точен удар се тренира – подготвя, плод е на дългогодишна тренировка за усъвършенстване на техниката и тактиката на спортиста. В бокса говорим за красота на удара, изваден от този си контекст ударът си е удар, вид насилие, но в спортната игра той е красив. Спортистът се тренира да „удря красиво“ заедно със защитата, която го пази от атаките на противника, се следи и за рационалното му приложение. В двубоя се оценяват нанесените удари, дали атаката и защитата са в пълен синхрон с движението на краката и тялото. Колкото са по-добре усъвършенствани движенията, толкова по-ефективен и по-атрактивен е състезателят. Много често се срещат равностойно добри състезатели, а също така равностойно слаби, тогава съдията оценяващ мача, дава преимущество на по-техничният, по-атрактивен състезател, използвал по-сложни и красиви техники. Той получава победата. В бокса, а и в повечето спортни игри, има съдия, който легитимира насилието и преценява дали то е достатъчно „красиво“. Красотата се измерва според правилата, на съдийския фиш има няколко графи, които се попълват при равностоен мач. Съдията в спорта е точно като критика на изкуството – дава оценки, но те винаги са под съмнение. В бокса на първо и най-важно място се оценява по-добрата техника, на второ по-добрия стил, на трето - активността и на четвърто - всичко останало. За да се избере победител, при равен брой точки, се попълва една от тези графи, оценка дава и публиката, като аплодира по - атрактивния състезател. Грубите, брутални състезатели, притежаващи силен удар и недобра техника, се наричат презрително „биячи“, те също могат да получават аплодисменти, когато пребият някой на ринга, но когато се срещнат бияч и техничен състезател, тогава по-голямата част от публиката подкрепя красивата игра, по- техничния състезател. Биячите също предизвикват интерес, сред масите. Безспорно нокаутът е доста атрактивен, но специалистите, ценителите на играта предпочитат техничната игра, защото тя носи естетическа наслада на зрителя и е свидетелство за по-добро познаване на играта, повече тренировки и вчустване.
         Според Е. Касирер в 20 век красотата в изкуството, бихме могли да добавим и в спорта, става за ценители. Игрите и изкуствата се усъвършенстват, вписват се в определени исторически контексти, познати главно на специалистите. Изисква се повече отдаване, запознатост и отношение към даденото изкуство или спорт. Разбирането им се случва на две нива - зрелището е за масите, които гледат единствено, заради модата, кръвта, съспенса и емоцията, и другите - „специалистите“, имащи отношение към играта, търсещи удовлетворение от гледането, познаващи замисъла, целта, труда и пр. „истории“, стоящи зад изпълнението.
         Ето че в естетическото си измерение насилието може да е „красиво“. То е изразително средство, подлежи на оценка и интерпретация и има социална функция и цел. До колко то бива разбрано обаче зависи от публиката и нейните познания в областта.

 

 

---

 

 

 

1 Философски речник, стр.454, Изд. Труд, 2011 г. [горе]
2 Max Weber, Politics as a Vocation, Routledge, NY, 1980 [горе]
3 Пак там стр. 455 [горе]
4 В. Бенямин „Критика на насилието“ , сп. „Литературен клуб“ - http://litclub.bg/library/fil/benjamin/nasilieto.html [горе]
5 Пак там, стр 5 [горе]
6 Димитрова, А. 2009. Теоретичен анализ на насилието в спорта. В: Личност, мотивация, спорт. т. 14. С., с. 106 [горе]
7 Жигосва тялото си, бичува се, бие се почти до смърт с приятелите си, прави опит за самоубийство и др. Стрес тестът е заигравка с фройдиската психоанализа, преекспонира се значението на половите органи, сексуалността и пола. [горе]
8 Адорно, Т.,М. Хоркхаймер, „Диалектика на Просвещението“, Изд. КХ, София 2008 [горе]

 

 

 

Електронна публикация на 03. декември 2012 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]